Печатно издание
На поезия, но не само, се обрича Кънчо Великов в новата си книга „Отражения“. Тя е създадена по интересен начин. В нея са поместени малко над 30 стихотворения на автора, тематично „комплектувани“ с прозаични миниатюри. Където и да отгърнете „Отражения“, винаги на лявата страница на книгата е отпечатано стихотворение, а на дясната – прозаичен текст. Двете творби задължително имат общо емоционално или тематично начало. Сякаш стихотворението задава емоционалния тон, а миниатюрата продължава темата или я доразвива, или като планинско ехо я преповтаря и усилва. Четейки страница след страница, читателят не може да не придобие усещането, сякаш Кънчо Великов сам на себе си обявява състезание как по-добре ще се изрази по зададената тема – в мерена или в немерена реч. Струва ми се, че побеждава поетът.
Кънчо Великов е много добър поет, той владее майсторството на поетическото внушение и изказ и стиховете му се четат с наслада от любителите на поезията. Лично на мен от миниатюрите пò- ми допаднаха онези, в които темата и обобщенията тръгват към философското обобщение от конкретен щрих, от конкретен образ или случка. Като в „Празник на поезията“, посветено на поета Емил Розин и на участта на поетите, сякаш орисани да живеят горчиво.
И така – в мерена и немерена реч в „Отражения“ Кънчо Великов разсъждава и щедро предлага на своите читатели да помислят и те по много теми: за приятелството, за любовта към родния край, за любовта към майката и любимата жена, за предателството, за дълга към дедите ни, прекланя се пред красотата на света, пред силата на живота, на младостта и любовта, потръпва от самотата, от бездуховността. Вечните теми на поезията. Почти всички стихотворения са посветени на приятелите му поети, повечето от които за съжаление не са вече между живите. Той продължава да пише хубави стихове и заради тях, своите незабравими приятели поети.
Хубаво е, че има такива хора в нашето бездуховно, объркано, меркантилно време като него – цял живот Кънчо Великов не измени на своята голяма любов – СЛОВОТО, и остава „все така красиво на поезия обречен като последен, верен мохикан“.
Елка Спасова
