В Павликени д-р Анастас Гаравалов е известен не само като добър семеен лекар с над 2000 пациенти, но и с пристрастеността си към историята. А темата за Първата световна война му е любимата. Това лято Народно читалище „Братство-1884“ в Павликени отбеляза своята 130-годишнина, а на тържеството по повода д-р Гаравалов получи награда – грамота за дарителство. В читалищната библиотека е напълнил цял рафт с исторически книги, посветени на Първата световна война. Някои от тях е изписвал по международната поща от Македония, Хърватия и Сърбия, за да научи нещо повече по темата. Пътешества и е посетил доста исторически местности не само у нас, но и в съседните ни балкански държави. Натрупал е доста познания, които му дават възможност да участва в редица телевизионни исторически предавания през годините.

  Трябва да имаме задълбочени познания за историята на България – това е идеята, която ръководи вече години наред изследователските занимания извън професията му. Любимата му тема е Първата световна война и участието на България в нея. „От всички действия на нашата армия тогава, личи такава неустрашимост и желание за национално единство, такъв висок дух, че аз имам усещането, че 

нашите деди са имали

 самочувствието, че могат 

да победят всички

  След това обаче настъпва едно крушение в националния дух, дължащо се на загубите на територии, огромните загуби на човешка сила и т.н., което може да се усети и днес в националния ни характер. Участието ни във войната започва на 14 октомври 1915 година, а по това време военният конфликт гори една година с пълна сила. „България през това време е лавирала между двете воюващи страни и е търсела своите интереси, започва разказа си д-р Гаравалов. Владеела е най-много територии в най-новата си история, но българите са мечтаели за още – да си върнат Южна Добруджа, да си възстановят загубените територии от Македония през Балканската война, да прокарат границата с Турция по линията Мидия-Енос. Затова и везните накланят към онези участници във войната, които предлагат най-изгодни условия за страната - Германия и Австро-Унгария. Имало е доста пазарлъци. България сключва договор и със задачата да помогне на Турция с транзит на материали от Германия за Турция и същевременно да удари в гръб Сърбия, която воюва с Австро-Унгария. Като компенсация за участието още преди старта си във войната България получава две общини - Димотика и Одринската гара, и целия десен бряг на река Марица до вливането й в Мраморно море. Така че България се разширява още малко териториално. 

По него време демографска криза не е имало, България е разполагала с достатъчно човешки ресурс и военна сила. Войската е имала доста добър военен опит, натрупан в последните войни. Имало е традиции във военните действия да участват цели семейства, по няколко братя, а също така и с инвентар от семействата – коне и волове. Имало е и добре развита жп мрежа. Разгърнати са били добра епидемиологична и санитарни служби.

  България е имала по това време много силна армия. А по време на войната натрупва още повече опит. Използва авиация. Развива подводен флот. Води активни бойни действия по Дунав. Правен е десант на тази река. Той става при Свищов и Никопол. Представяте ли си, примерно 100 000 души участват в този десант. Всички дървета в двата града са били изсечени. Оръдията били вкарани в дворовете на къщите. В двора на една къща е имало например оръдия колело до колело. Стреляли са цяла нощ. През деня са започнали да строят понтонен мост на Дунава. По моста, теглени и от жива сила, тръгват оръдията, които изкарват от дворовете. Войниците с лодки и по понтона се прехвърлят на румънския бряг. След една седмица влизат в Букурещ.

Морският флот активно подпомага бойните действия. От Германия са докарани подводници и наши войници се обучават да ги управляват.“

  Д-р Гаравалов може да разказва с подробности за развоя на историческите бойни действия, а ние търсим неговата оценка, личната му позиция към едни събития отпреди 100 години.

  „Като лекар се впечатлявам от масовото ваксиниране на войниците на фронта, от разгърнатите полеви болници, включително и с оперативна дейност при полеви условия, извършваната профилактика на маларията, която по онова време е била доста разпространена около блатата по Беломорието и около Солун, реди подробности д-р Гаравалов. Голяма част от войниците са изкарали малария по време на войната. Съглашенските войски, нашите противници, са боледували повече, защото са били от южната част на планините, а нашите войници, които са били от северната страна, са боледували по-малко. Разбира се, имало е и доста починали от малария лекувани в болниците войници. За съжаление през 1917г. се появява и един смъртоносен грип с името „испанска болест“, отнел доста животи не само на бойните полета, но и сред семействата на войниците, които си идвали в отпуск и така пренасяли заразата.

  Освен загиналите от вражеските куршуми и болести в окопите войници, България търпи и редица други щети, някои от които са непоправими. Цели територии във Вардарска Македония са обезлюдени от българско присъствие, губим град Кукуш и Битоля, заличени са надписите на български по училища и църкви, българската интелигенция от тези територии се е преселила в България заедно с българските войници, там са останали само хора с притъпено българско самосъзнание, съгласили се да превият гръб пред поробителя, и така – до ден-днешен.“

  Според доктора историята на Първата световна война има и някакъв приключенски характер. Двете воюващи страни залагат на картата на войната всичко: човешки потенциал, военна и икономическа сила – също като на комар. В същото време войната става причина за развитието на редица военни дисциплини и мирновременни отрасли. В завладените територии се изпраща нова администрация, разгръща се образованието, строят се нови жп линии. До неузнаваемост се усъвършенства оръжейната техника. Започват да се използват бойни отровни вещества. България не остава настрани. В английски книги има публикации как България използва бойни отровни вещества - активен хлор срещу своите противници. Още първата му употреба показва, че трябва стриктно да се следят температурата и посоката на вятъра, от което зависи мащабът на поражението на това ново оръжие върху противника.

  „На мен атмосферата от онова време ми напомня силно атмосферата от филмите за Индиана Джоунс“, казва д-р Гаравалов. Като доказателство привежда пример с начина на разузнаване на българските войници на фронта. Разбира се, то ставало нощно време, по тъмното. За да не се изгубят в непознатите местности, разузнавачите оставяли след себе си бял канап, който можело да размотават, в зависимост от сгодата кога и къде ще заловят пленник, и по 10-15 километра. След това по него се връщали отново при своите. За да не издават шум, се промъквали към вражеските позиции без обувки, без манерки, въоръжени само с по един нож. За всичко това се изисквало безумна смелост и издържливост. 

  Още като дете д-р Гаравалов безброй пъти слуша спомените на братята на своя дядо, участници в Първата световна война. От тези близки хора малкото момче попивало разкази от първо лице за сраженията на Румънския и на Македонския фронт, как българските войници са марширували като победители в Букурещ, където за пръв път са опитали шоколад и коняк и за пръв път видели огледала. Разказите се редели един след друг, от интересни по-интересни. За маларията. За стрелбата с миномет. За самолетите, които летели ниско и коригирали стрелбата на оръдията по противника. За балоните, с които нашите войници се издигали, за да огледат разположението на вражеската войска.

  После започнал сам да търси литература по темата и да обогатява своите познания за историческото събитие. През социализма търсел книги в архивите, в окръжните библиотеки. Макар и в ограничени тиражи и малко заглавия – който е желаел, е могъл да прочете и научи доста и тогава. Сега много от книгите, които са били заличени, вече са възстановени. От такива ентусиасти като мен, твърди д-р Гаравалов – намерил половин книга в сандък на дядо си, после другата половина – открил в библиотека. „През 30-те години и у нас са издавани доста книги на тази тема, за едни и същи събития от няколко автори“, обяснява по-нататък докторът историк. По-късно Първата световна война не беше обект на нашата историография, книгите са се похабили, участниците във войните починали. А в съседните държави се издава безкрайно много литература по темата. Ако можете на научите сръбски език, ще намерите планини от литература – и в Събрия, и в Гърция. Много филми се правят на тази тема. Песни се пеят. Едната е много разпространена на Балканите, тя е точно за Първата световна война и се казва „Където цъфти жълтият лимон“. На сръбски „Тамо де цвета лимун жут“. Написана е от неизвестен войник, смята се, че той не е доживял края на войната. Това е песента, която пеят пленените сръбски войници във филма „Крадецът на праскови““, разказва д-р Гаравалов. Разбитата сръбска армия се спасява наполовина през Албанските планини, оттам с кораби на Франция и Италия се прехвърля на остров Корфу, Тунис, Алжир и Италия, където има много лимони и кактуси. 

  Пътувал е доста, посещавал е Добро поле и има преки впечатления от местата, по които се е ляла българска кръв на позициите. Смята, че богат източник на информация са и войнишките гробища по фронтовите линии в Сърбия, Македония и Гърция. „Например в Солун има 20 военни гробища, идеално поддържани. Малко е зловещо да го кажем, но това са все жертви на българските войски. В две от тези военни гробища има погребани български войници. И толкова вече години никой не се е заинтересувал от тях. Имали сме там посланици, културни аташета, военни аташета… Едва в последните двадесетина години започва да се прави нещичко. А е много интересно. Аз съм намерил в едно такова солунско военно гробище 26 гроба на български войници – в едно море от паметници, примерно, около 20 000. Би трябвало да обнародваме имената им. Но има подозрение, че те може би са предатели, дезертьори. Сега трябва да отида във Военен архив във Велико Търново и да направя справка. В края на войната, изморени от болести и тежки окопни сражения, доста от войниците не издържат и дезертират от фронта. Военни прокурори са ги съдили. Някои на място са били разстрелвани. Други са били откомандировани. Много от тях са намерили смъртта си на предните линии, където са били изпращани поради липса на друг човешки ресурс. При изчерпан човешки ресурс тотално са мобилизирани всички годни, включително от окупираните територии, във всяка рота е имало албанци на заплата“ – д-р Гаравалов може да ви затрупа с подробности по темата.

  За участието на павликенци във войната знае, че са участвали в 18 Етърски полк, Троянски и Свищовски, а също в Дунавската дивизия и 9 Плевенска. Общо е имало над 80 полка, първите 40 са били по местоживеене и войниците в тях са се познавали от предната война, но впоследствие полкове до 80 са се формирали от преболедували, новобранци и т.н. Най-високо звание от загиналите в тази война павликенчани има ст. подофицер Александър Тошев, оставил 5 сираци, воювал на Яребична. Заслужено има днес улица на негово име в Павликени.

Ние сме в дълг към състоянието

 на гробовете на нашите войници

  Тези гробища в съседните балкански страни в голямата си част са в идеално състояние, там където за тях се грижат италианският, френският или английският консули, твърди д-р Гаравалов. Те са се погрижили дори за гробовете на нашите нещастни български войници, за които нито един наш военен аташе не е занесъл някакво дарение или не се е погрижил за тяхната памет, някакъв ремонт да направят... Въпреки това и за тях има поставени паметни плочи, изписани са и трите им имена на кирилица, с датите на раждане и смърт, дори са и оформени индивидуално, в отделен стил, за да се знае, че принадлежат на друга една нация.“

  Преди няколко години, воден от любопитството си и интереса към всичко, свързано с Първата световна война, д-р Анастас Гаравалов посети и историческата местност Добро поле, където стават сериозни сражения на нашата армия с противника. Добро поле представлява едно плато на височина 1800 метра, осеяно сега с конски пътеки. „То е гранична зона и е почти необходено. Има сръбска гранична застава долу в ниското. Оградено е с високи планини. Освен там, нашата армия е водила епични сражения през септември 1916 година и на Каймакчалан, на височина 2524 метра, разказва докторът. Сега там има параклис, но за съжаление сръбските власти са погребали нашите войници като сърби и там няма памет за тях.“

  Д-р Гаравалов се тюхка, че ние като българи не проявяваме интерес към тези местности и рядко там стъпва български крак, а французи и италианци често се срещат днес по някогашните бойни полета в Сърбия и Гърция – търсят спомени от дедите си. Примерно, той знае, че самолетът на дядо му е бил свален над еди-коя си река. Идва и търси, намира примерно алуминиево парче от самолет и знае, че това е спомен от дядо му. „Там местното население е възпитано патриархално и знаете ли, всичко стои така, както е останало веднага след войната. Виждал съм български кръст върху гроб, до него каската, вече започнала да се разрушава, на загиналия войник – не се пипа. Мисля си, че у нас това трудно се опазва“, признава докторът.

  Д-р Гаравалов не е единственият медик, запленен от историята. Професор по медицина му казал къде точно да намери лобното място на Гоце Делчев. Професорът по кардиология Младен Григоров е ходил на повече исторически места от някои професионални историци. Вървете, вижте – сега светът е отворен за всички - учете се и помнете – съветвал професорът своите по-млади колеги, „съзаклятници“ в историята българска. 

  Каква е поуката от българското участие в Първата световна война, питаме д-р Анастас Гаравалов. „Поуката е – готов е той веднага с отговора си, - че трябва да се отстояват националните интереси, като цяло да се поставят постижими цели, да не се надхвърлят възможностите, и в края на краищата – винаги да се печели!“

  С какво ще продължи да се занимава занапред д-р Гаравалов?! „Със същото – готов е той и с този отговор. Досега съм посетил едва две-три военни гробища, а трябва да отида поне на още 10-15 – изрежда той своите изследователски планове. Добре, че тези гробища са останали в старата част на Солун, та при подхода към тях се избягва изключително интензивният трафик в съвременната част на града, неизбежно свързан и с много високи глоби при най-малкото нарушение, та да имаме един по-спокоен достъп“, обяснява подробности „от кухнята“ на изследователските си занимания докторът. Още не е ходил в Северна Добруджа, по местата на тамошните военни действия. Но пък знае в кое село там е бил някога учител Васил Левски. Твърди, че това училище още го има, не е заличено.

  Какво му дават тези занимания с история? Вдъхновение, естествено, защото разбира, че българският народ е бил умен, амбициозен, издръжлив. И един последен, но важен въпрос към доктора: какво печелим от участието си в Първата световна? „Като след всяка война – стотици хиляди убити и осакатени, губим цели градове с общините. Кораби с български бежанци пътуват от Солун за Бургас и Варна. Там на брега пък на палатки чакат гърци с рогозките си, с тавите и с какво ли не още – да бъдат натоварени за обратния път - на бежанци към Гърция. Не ви ли звучи актуално и днес тази бежанска картина?!...

  Малко известно е, че наистина България печели все пак нещо от тази война – късче родна земя на Капитан Андреево и още 15 села около него“, приключва разказа си д-р Гаравалов.