Още от дълбока древност в това райско кътче – поречието на р.Росица, е горяло огнището на човешкия дух. И днес, огрян от слънцето, тук се белее град. Името му идва от далече и отива надалече. Той е малък оазис сред равнината. Разположен в сърцето на хълмистата Мизия, наследник и кръстопът на неизброими човешки съдби. Ненапразно този град има за девиз само две кратки думи, в които се съдържа смисълът на неговото минало и бъдеще „античен и вечен“.

  Един град се гради с много грижи и много любов. Гради се от неговите хора, а хората на Павликени обичат своя град. Нима е възможно да не обичаш плода на своите ръце? Тук от изгрева до залеза преминават дните ти. Тук е първото плахо „Обичам те!“. Тук са първите крачки на най-свидното на сърцето ти. Тук, под това небе и на тази земя. Богата земя! Където и да копнеш, в очите ти ще блесне монета от старите римляни, ще звънне къс от глинен съд с филигранна изработка. Поемеш ли го – ще опари с далечен огън дланта ти...

  Свещена земя! Плодородният й хумус е раждал и продължава да ражда всичко, необходимо на тези, които са я населявали. За нея се е умирало! Обилно напоявана с кръв и торена с „бели кости“, тя е нашата светая светих. Ние вървим върху главите на своите предци. Техният дух е генетично заложен във всеки от нас и трябва да бъдем синовно признателни, че точно тук те са изградили селище.

  Градовете са като хората: раждат се, растат и хубавеят. Достигат зрялост. Изнизва се керванът на годините – градовете остаряват. Ветровете на историята заличават величието им. Стройни колонади и каменни арки, стадиони и театри, жилища – рухват и се сливат с пръстта. Над всичко царства тя – безсмъртната трева. Но дори под нея, остава вечно живо сътвореното от човека.

  Какво са 71 години за един град? Прашинка от безкрайното време. Сравнен с възрастта на хилядолетни градове, нашият град е едва проходило дете. А на едно дете винаги се възлагат надежди. Надежди за бъдещето!

Кънчо Великов