В лабиринта на паметта, където стените пазят и шепнат, българският павилион на Венецианско биенале тази година предлага среща – неудобна, интимна и дълго отлагана. „Съседите“, мултимедийната инсталация на Красимира Буцева, Лилия Топузова и Джулиан Шехирян, отказва да бъде просто архив. Тя е акт на връщане – към травма, към мълчание, към онова, което обществото е избрало да забрави.

Кураторът Васил Владимиров рамкира проекта като своеобразен анти-монумент: вместо грандиозност – фрагменти; вместо национален разказ – разпаднати лични истории. Частично реконструирани домашни пространства приютяват гласовете на оцелели от политическите репресии на комунистическия режим. В тези стаи няма дистанция. Има мебели, които помнят, и въздух, наситен със записани свидетелства. Аудио и видео материали се смесват с обекти, донесени от лагерите край Ловеч и Белене като остатъци, които отказват да бъдат неутрализирани.

Тук изследването – над 20 години съвместна работа между история и изкуство – се превръща в сценография на отсъствието. „Съседите“ не показва насилието директно; то се усеща в паузите, в прекъснатите изречения, в тихото настояване на свидетелството. В свят, в който архивите често служат за затваряне на теми, този проект ги отваря – буквално и метафорично – превръщайки ги в пространства за съпреживяване.

Не е случайно, че проектът резонира с темата на тазгодишното биенале – Stranieri Ovunque („Чужденци навсякъде“), формулирана от Адриано Педроза. Но тук „чужденецът“ не е мигрантът отдалеч. Това е вътрешният чужденец – онзи, който е бил изключен от националния разказ, заклеймен, изтрит. В този смисъл „Съседите“ е радикално политическа работа: тя настоява, че чуждостта може да бъде произведена не само от граници, но и от паметта – или по-точно от нейното отсъствие.

Практиката на Буцева – разположена между София и Лондон и дълбоко ангажирана с травматичната памет на Източна Европа – намира тук своя най-остър израз. В диалог с историческата прецизност на Топузова и пространствените експерименти на Шехирян, проектът функционира като хибриден организъм: едновременно архив, инсталация и етичен жест. Това е изкуство, което не просто представя, а изисква – внимание, време, позиция.

Комисарят Надежда Джакова и институционалната рамка на Национална галерия и Министерството на културата създават условия този крехък, но настойчив проект да заеме своето място в глобалния разговор. И ако биеналето традиционно е сцена за зрелищност, „Съседите“ действа като негово отрицание – тихо, но непримиримо.

В крайна сметка, това не е изложба, която „се гледа“. Това е изложба, която те гледа обратно. И задава въпрос, от който няма лесно отстъпление: какво означава да живееш до история, която отказваш да признаеш?

Шейсетото издание на Венецианското биенале за изкуство се провежда под мотото „Чужденци навсякъде“. То беше открито на 20 април и ще продължи до 24 ноември 2024. С миризмата, звуците на шевната машина и природата ще продължа следващите дни през останалите 88 национални павилиона и множество съпътстващи събития.

Заглавието на концептуалната рамка е зададена от куратора Адриано Педроса. По думите на куратора, изборът на темата е продиктуван от „един свят, изпълнен с многобройни войни и кризи, свързани с движението на хора между нации, територии и граници. Тези кризи отразяват опасностите и клопките на езика, превода и националността, като на свой ред подчертават различията и несъответствията, обусловени от идентичност, националност, раса, пол, сексуалност, свобода и богатство.

На този фон българският проект „Съседите“ заема особено място – като част от глобален хор от разкази за разместване, травма и принадлежност. Ако други павилиони говорят чрез метафори, „Съседите“ говори чрез свидетелства. Ако някои работят с абстракции, тук материята е памет – сурова, неизговорена, понякога почти непоносима.

И все пак, паралелите са неизбежни.

В японския павилион Yuko Mohri превръща водата в инструмент – течаща през ежедневни предмети, тя създава деликатна, почти случайна музика. Тази „тайна симфония на природата“ е поетика на невидимото, на онези сили, които обикновено остават извън вниманието. По сходен начин „Съседите“ работи с невидимото – но тук това са не природни сили, а исторически травми, които тихо продължават да структурират настоящето.

В полския павилион колективът Open Group превръща войната в звук – бежанци от Украйна възпроизвеждат с глас експлозии, сирени, изстрели. Резултатът е ужасяваща акустична памет, която отказва да бъде забравена. Този жест резонира почти болезнено с българския проект: и двете инсталации настояват, че травмата не е минало събитие, а настояще състояние, което продължава да отеква – в гласове, в тела, в пространства.

В британския павилион John Akomfrah разгръща сложна медитация върху диаспората, паметта и екологията. Неговите пет „канта“ преплитат истории от различни континенти, изграждайки усещане за глобална взаимосвързаност. Там водата е универсален медиатор; в „Съседите“ тя отсъства – и именно това отсъствие говори. Българският проект не предлага утешителна универсалност, а настоява върху конкретното, локалното, болезнено специфичното.

Италианският павилион на Massimo Bartolini създава пространство за слушане – орган от метални тръби, вълни, ритъм, пауза. Това е почти медитативна архитектура на вниманието. Подобна е и стратегията на „Съседите“, но с ключова разлика: тук слушането не е съзерцание, а етично задължение. Да чуеш означава да поемеш отговорност.

В американския павилион Jeffrey Gibson представя проекта “the space in which to place me” — експлозивна, цветна и ритмична инсталация, която съчетава текстил, мъниста, живопис и текст, вдъхновени от коренните американски традиции, поп културата и активисткия език на съвременността. За разлика от приглушената, почти болезнена тишина на „Съседите“, тук идентичността е заявена високо, категорично и с визуална увереност. Но под повърхността на тази енергия стои сходен въпрос: кой има право да разказва историята и кой остава извън нея? Ако българският павилион работи с липсата на памет и насилието на забравата, то проектът на Гибсън се изправя срещу историческото изтриване чрез видимост, гордост и културна хибридност. И в двата случая „чужденецът“ не е просто другият — той е резултат от системи, които или заличават, или пренаписват принадлежността. Именно в това напрежение между тишина и глас, между отсъствие и свръхприсъствие, двата павилиона се срещат като противоположни, но дълбоко свързани жестове в рамките на Венецианско биенале.

В павилиона на Ватикана, разположен в женски затвор, темата за маргинализацията придобива буквална форма – изкуството съжителства с лишаването от свобода. Тази „култура на срещата“, вдъхновена от папа Франциск, намира неочаквано ехо в българския проект. „Съседите“ също е пространство на среща – но среща със „своите чужденци“, с онези, които историята е изолирала вътре в самото общество.

Сингапурският павилион на Robert Zhao Renhui пренарежда границите между природа и култура, между колониално знание и съвременна екология. Немският павилион, с участието на Yael Bartana и Ersan Mondtag, изследва „праговете“ – онези моменти на преход, в които старите структури се разпадат, а новите още не са се оформили.

И именно тук „Съседите“ застава най-ясно: като проект за праг. Праг между памет и забрава, между лично и публично, между история и настояще. В контекста на биенале, доминирано от глобални наративи за миграция, екология и идентичност, българският павилион внася нещо различно – настояване, че „чужденецът“ може да бъде не само географска, но и историческа категория.

Това прави проекта не просто релевантен, а необходим. Защото в свят, в който всички сме потенциално „чужденци“, най-радикалният жест може би е да разпознаем чуждото в собствената си памет.