Писателят Васил Попов беше привлечен от легендата за змея от с. Горна Липница (бел.ред. за ритуала на местните хора разказахме в миналия брой на „Павликенски глас“). Той представи последния си роман „Аждер“ в Исторически музей-Павликени, чиито сюжет е свързан именно с легендите за змейове и техните любими.

   Затова и още на следващия ден директорът на музея на Елена Христова Чанакчиварова му показа местата и легендите, които свързват павликенските земи с митичните създания.

   „Има едно място, което днес е отбелязано с антични каменни блокове. До осемдесетте години там е имало оброчен камък и се е вярвало, че на това място навремето е паднал ранен от гръмотевица змей. Жителите на селото започнали да се грижат за аждера. Хранили го с мляко. Направили му даже ограда. Да не го закачат кучетата. След известно време аждерът оздравял. И оттогава ги пази от градушки и наводнения“, разказа във фейсбук писателят. Двама дядовци от селото - и двамата с името Стефан, му разказали за змея. „Помнят даже оброчната плоча и ми я описаха. Навремето са се събирали там да почитат змея. Палели са свещи и са поливали мястото с мляко. Оставяли са млечни продукти. Някои казват, че на камъка ходили само жени. После отивали на гробищата. Като деца двамата Стефановци си игралеи около плочата. Никой не знае къде се е дянала тя. Интересното е, че мястото, на което е паднал аждерът, е било на края на селото някога. На синор. На граница. Неслучайно му казват и синорник в някои части. А друго интересно: Аждерница. Така казват в района на жена, която е с тегав характер, вироглава, самостоятелно или такива, които много се катерят“, описва срещите в Горна Липница Попов.

   Змейските истории от района на Павликени продължиха и в с. Долна Липница, където Васил Попов попада на две песни, свързани с аждери. „В едната става въпрос за момиче, родено от камък и обещано на аждер. Когато пораства, хайдути убиват аждера. Но обещаната му мома се убожда на неговата кост и пак умира. В другата песен се пее за Стоян, чиято майка искала да го раздели от любимата му посредством омразни билки. По грешка посипала сина си с тях, а не жена му. И Стоян се превърнал в змей. Заживял в планината, в дълбоките пещери. И жена му всеки ден му носила мляко. Но един ден поискал майка му да дойде, да му поиска прошка. Когато майка му отишла, той ѝ отхапал езика“, разказва писателят.

   Писателят Васил Попов е автор на романите „Мамник“, „Лехуса“, „Аждер“ и най-новата книга от поредицата – „Караеврен“. При срещата в Исторически музей – Павликени публиката имаше възможност да надникне зад страниците на книгите му и да се запознае с вдъхновенията, които стоят зад тях – българския фолклор, народните вярвания, природата и човешките истории, които продължават да ни вълнуват и днес.

   „Останахме очаровани от сладкодумния автор, който говори не само за своите книги и герои, но и за теми с важно значение за нашето общество – съдбата на тракийските бежанци, паметта за Западните покрайнини, отношението ни към природата и последствията от собствените ни действия и бездействия. Истинско удоволствие е да слушаш човек, който умее да поставя важни исторически, културни и обществени въпроси по достъпен и увлекателен начин, достигайки до хора от различни възрасти и интереси“, разказа екипът на музея след срещата.

   Срещата с Васил Попов показа, че литературата има своето естествено място в музея – там, където историите от миналото продължават да срещат своите нови разказвачи.