Понеделник, 05 Юли 2021 21:40

Следи от миналото на Павликени

    Развитието на съвременния град Павликени отразява многовековна и превратна история. От създаването си до обявяването му за град селото променя коренно своя етнически, демографски и религиозен облик, но въпреки това не изчезва.

    Повечето градове и села в България възникват като малки селища, разположени на важни пътища и с благоприятни природни условия. Ранното заселване на Павликени и околността му е свързано с плодородната почва, умереноконтиненталния климат и удобното географско разположение на селището. Землището на Павликени е с долинно-равнинен релеф, по левия бряг на р.Росица. Източно от града се намират Павликенските възвишения. Бурното му развитие в годините след Освобождението на България го превръщат в естествен търговски, икономически, административен и културен център на региона.

   Писмените източници за село Павликян датират от XV век, но археологическите данни доказват съществуването на голямо селище още в античната епоха. Според писмени извори най-старите обитатели на тези земи са траките от групата на мизийските племена – уздицензи и кробизи. За наличие на селище в Павликени свидетелстват множество останки от изчезнали селища и укрепления през различните исторически епохи.

   През античността Павликени попада в административната област на римския град Никополис ад Иструм, център на провинция Долна Мизия след победата на император Траян над даките. Един от важните римски пътища минава през землището на Павликени към Никополис ад Иструм към Мелта (дн. Ловеч), Сторгозия (дн. Плевен) и Монтанезиум (дн. Монтана). Изключително богатите културни пластове от античния период свидетелстват за голямо антично селище, създадено най-вероятно през първата половина на II в. от римски колонисти. Счита се, че то е съществувало до III в., когато е разрушено от варварски племена. В различни части на съвременния град са открити частично запазени колони, фризове, капители, които потвърждават съществуването на голямо римско селище. Изказват се предположения, че селището е възникнало най-вероятно около пътна станция с войнишко население или ветерани, а по-късно възниква селище с цивилно население и занаятчии. Големият изследовател на античното минало на Павликени е археологът Богдан Султов. На основата на археологическите разкопки и открития в Павликени той счита, че местното население е от тракийски произход. Въпреки засилената романизация в края на II в. – началото на III в. населението запазва своята култура и религиозни обичаи и вярвания.

Откритата керамика от ранновизантийската епоха (V-VII в.) в Павликени показва, че селището продължава своето съществуване до идването на славяните. 

Не са открити археологически данни или писмени източници, които да хвърлят светлина върху развитието на селището в периода на Средновековието.

Удобното географско положение, климатичните дадености и добрите пътни връзки поставят Павликени отново на историческата карта през XV век. В стари европейски карти от 1660 г. и 1704 г. се среща село с името Маринополци. Но в картата на Феликс Каниц от 1870 г. селището е отбелязано за пръв път под името Павликян. 

Двойното наименование на селището Маринополци и Павликян, както и точното му местонахождение не е достатъчно изяснено. Съществува предположение, че Маринополци възниква като павликянско селище в местността Гюр чешма, а село Павликян е съседно селище, възникнало като чифлик на болярин през XII в. До Освобождението се срещат и двете наименования – павликянското Маринополци и Павликян, както съседните села и османската власт наричат новите заселници. Възникването на село Павликян се свързва с настаняването на голяма група павликяни от Южна България през XIV-XV в., за които се предполага, че идват от района на с.Марно поле край Карлово. Оттам произлиза и другото наименование Маринополци, което се използва най-често от неговите жители и католическите мисионери. Факт е, че в турските данъчни регистри, описи и официални документи е отбелязано село Павликян или Павликянкьой. По същия начин назовават новото селище българите от околните села.

След падането на България под османска власт Павликени и Михалци са дадени като владения на Фируз бей – изтъкнат военноначалник на Баязид I. Докато той изпълнява длъжността Никополски санджак бей, го превръща във вакъф, за да запази владенията за своите наследници. През вековете село Павликян/ Маринополци влиза в състава на различни административни единици – Никополски санджак, Търновска, Севлиевска и Свищовска каази и Дунавски вилает. В „Опис на хасове, зиамети и тимари в Никополски санджак от 1479/1480 г.“ са отбелязани 59 християнски домакинства в с.Павликян. През XVI в. християнските домакинства са 183 и няма отбелязано нито едно мюсюлманско. От средата на XVI в. до началото на XVII в. населението на Павликян се увеличава много бързо. Предполага се, че това се дължи на новозаселени павликянски домакинства. В католишки документи от 1622 г. селището се нарича вече Маринополци и има над 200 павликянски къщи. През XVII в. павликянското население е под влияние на силната католическа пропаганда, но запазва християнския си характер. Процесът на насилствено и доброволно приемане на исляма от част от павликяните засилва разделението в селото. Подложени на постоянен натиск от францисканските монаси и турската асимилация, както и от страна на източноправославно население, павликяните напускат селището или променят вярата си. В този исторически период сушата, чумавите години и постоянните кърджалийски набези променят постепенно демографската картина в Павликени. В края на XVIII – началото на XIX в. живеещите в селото павликяни християни и павликяни католици напускат село Маринополци/ Павликян и се увеличава делът на помюсюлманчените домакинства. През 1840 г. последните семейства на павликяни католици напускат селото и се заселват в с.Малчика и с.Ореш. Към 1874 г. село Павликян има джамия и наброява 101 мюсюлмански къщи и нито една къща с християни.

През 1877 г. войските на генерал Гурко наближават селото и неговите жители го напускат. На Петровден – 29 юни (стар стил) 1877 г., Драгунският отряд, предвождан от княз Светополк Мирски, влиза в Павликени. Селището е изоставено от местното мюсюлманско население и руският отряд се отправя към Бяла черква, където заедно с генерал Гурко продължават към Търново.

За няколко месеца село Павликени е напълно обезлюдено и разграбено от хората в съседните села, които искат да го заличат и да разпределят земята му. В този момент важна роля за запазването на селото изиграва търновският търговец Атанас х. Славчев (1856-1943). От стъпването си на павликенска земя до смъртта си Атанас х.Славчев допринася най-много за възраждането и запазването на село Павликени. Неговата обществена, икономическа и дарителска дейност подпомага във всички аспекти превръщането на малкото село в град Павликени.

След подписване на Санстефанския мирен договор Атанас х.Славчев идва в Павликени с документ – пълномощно за попечителство или собственост върху чифлика от 4000 дка от Етем бей, последния управител на Павликени, Бяла черква, Михалци и Стамболово. Временната комисия по турските имущества узаконява собствеността на Атанас х.Славчев върху земите и имотите на Етем бей. Преселници от дряновските и габровските села, от Балван махала, Ресен, Беляковец, купуват земя и се заселват в Павликени. Успоредно с тях в селото идват много заселници от околните села, както и бежанци от българските села в Тракия. Преселниците са подкрепяни от Атанас х.Славчев и бързо се заемат с устройването на селото. Техните съвместни усилия не позволяват то да бъде заличено. Берлинският договор от юли 1878 г. дава нови надежди на мюсюлманите и част от турските жители на Павликени се завръщат, разпродават къщи и имоти и завинаги напускат селището. След това остават няколко мюсюлмански семейства, а Павликени се разраства като българско селище. През 1882 г. село Павликени вече наброява 100 български къщи, но непрекъснато възникват спорове за землището му между преселниците и съседните села, които са заграбили част от земите. Преселниците се обединяват и образуват задружна общност, сплотена около стопанското и културното развитие на Павликени. 

Новото християнско село има нужда от храм и през 1882 г. е осветена църквата “Рождество Пресветая Богородица“, която е построена върху земя, дарена от Атанас х.Славчев. Първият свещеник в Павликени е Иван Пенчев, който служи в църквата до 1916 г.

През 1894 г Атанас х.Славчев е народен представител и успява да наложи като естествен административен и стопански център Павликени вместо околия Паскалевец.

В началото на 1897 г. общинската власт заедно с Атанас х.Славчев решават да открият пазар за добитък, който се провеждал в градините на Атанас х.Славчев. Постепенно павликенският пазар се превръща в пазар и за други стоки, известен в района на цяла Северна България.

Построяването на жп гарата през 1899г. окончателно налага село Павликени като транспортен, стопански и административен център на района. В началото тя има статут на износна гара по трасето София-Варна. Изнасяли се предимно зърнени храни, грозде, захарно цвекло, соя, слънчоглед, вино и рапица и т.н. фабрикати (брашно, керемиди и тухли, кревати, растителни масла). През 1938 г. гара Павликени повишава близо 14 пъти трафика от стоки от експорт и импорт в сравнение с 1900 г.

Към 30-те години на XX век в село Павликени са създадени административни, стопански, медицински и просветни служби и институции, които утвърждават селището като икономически и културен център. Населението се увеличава с бързи темпове, като достига 5 000 души през 1940 г. Миграционните процеси от Южна България по време на Междусъюзническата и Първата световна война променят облика на селото. Тук се настаняват семейства на българи бежанци от Одринска Тракия, които получават земя и имоти. Те донасят своя диалект, обичаи и носии и се интегрират много бързо към живота в селото. Доказателство за активните миграционни и демографски процеси са множеството названия на махали в Павликени до 1935 г. Едни от най-големите махали са: Балканджи махала, Бежанска, Начовата, Мандевска, Долна поляна, Варуша и още над 30 по-малки родови махали.

Социалната и стопанската структури на Павликени също се променят. След Освобождението 90 % от населението се занимава със земеделие, а през първите десетилетия на XX в. този процент намалява до 40 %. Броят на заетите с индустрия и занаяти жители на селото през 1910 г. е 10,4 %, но през 1935 г. достига до 31% от активното население. Хората, занимаващи се с търговия, се увеличават два пъти в сравнение с началото на века. В средата на 30-те години в селото има 720 къщи, 6 хотела и над 115 работилници, фабрики, дюкяни, кръчми, фурни, складове и магазини.

В Павликени са открити кооперативна болница, частни хирургически клиники, 2 аптеки и ветеринарен участък.

  Стопанският подем подпомага културното и образователното дело. Изграждат се основно училище, пълна гимназия, девическо стопанско училище, земеделско и коларо-бъчварско училища. В селото има спортни отбори, ловно-стрелково дружество, библиотеки, читалище, книжарница и театър с активна самодейност.

Първата половина на века малкото изоставено село придобива градски облик. Строят се нови частни и административни сгради, започва електрификация и изграждане на павирани улици и пътища, пазарът и районът на гарата се благоустрояват.

Икономическият и общественият разцвет на село Павликени през тези години се свързват с името на Анастас Куюмджиев, който управлявал селото като кмет два пъти в този период (26.09.1934 – 05.08.1937 и 21.09.1940 – 03.1943). Роден във Велико Търново през 1906г., той завършва правни науки в Софийския държавен университет и е назначен за кмет. Куюмджиев е човек с напредничави идеи за времето си. Благодарение на неговите усилия селото изгражда модерен водопровод, полагат се бордюри и настилки на централния площад „На победата“, където се е провеждал седмичният пазар. По негово време улиците в Павликени получават своите имена, открива се околийски съд, изграждат се кооперации и се разширяват училищата. За първи път Анастас Куюмджиев отправя искане към държавната власт за признаване на Павликени за град. 

Неговото дело продължил и новият кмет Михаил Петров (3.1943 – 09.09.1944г.), който изпраща делегация до министъра на вътрешните работи  и народното здраве с молба и официално изложение за признаването на село Павликени за град. На 29 юни 1943 г. с Постановление на Министерски съвет №72 селото е обявено за град Павликени, а павликенската селска община се превръща в градска община.  

   Историческите обстоятелства запазват селището, което се превръща в град Павликени. За няколко века селото променя коренно своя етнически, религиозен и демографски облик, обезлюдява се и се възражда, ставайки естествен център на Павликенския край. В периода след 1945 г. градът изживява своя разцвет като център на стопанския, обществения и културния живот в региона.

 

Елена Чанакчиварова – Христова

Директор на ИМ-Павликени

 

Прочетена 317 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.