Събота, 02 Юли 2016 09:41

Дългогодишният строителен бригадир Никола Тодоров: „Новостите в строителството бяха предизвикателство, което усвоявахме с много амбиция и ум“

  Строител до мозъка на костите – това може да се каже за дългогодишния бригадир от Строителната организация в Павликени Никола Тодоров, или бай Колю, както го знаят всички в града. Той е роден през 1931г. в с.Градище. Баща му също бил строител. Взел го със себе си по строежите още като момче, да заработи някой лев. Младежът с голямо желание започнал да зида една стена, а тогава зидарията се правела с кал. Като го видял бригадирът бай Васил как майсторски реди зида, казал на баща му:“На това момче строителството ще му иде много отръки. Не се чуди, ами му купи един отвес, мистрия и чукче и го прави строител“. Думите на стария майстор се оказали пророчески. През живота си Колю Тодоров с неговите строители е построил десетки жилищни и обществени сгради и заводи не само в Павликени, но и в близките общини.

  От онези далечни години си спомня един любопитен факт. Било още в края на четиридесетте години. Със същия майстор бай Васил работели на сцената на театъра в Плевен. Като почнали да копаят изкопа, се натъкнали на три реда снаряди, останали от времето на Осман паша.

  По същото време получили нова поръчка – да направят удължение на ринговете във фабриката за тухли в Бутово. Бай Васил не се чудил много и пратил там 18-годишния тогава Колю като отговорник на разширението. „Ще се справиш, аз ти имам доверие” – казал той на младия строител. И Колю започнал. Имал амбиция да не се посрами. Стараел се много и работите вървели добре. Бай Васил минавал само от време на време, колкото да наглежда нещата, но оставал винаги много доволен от това как Колю Тодоров се справял на първото си задание като самостоятелен бригадир. Там го видял и го харесал и тогавашният директор на павликенската строителна организация Пенчо Георгиев. Веднага го взел на работа в организацията, защото на същото място се започвал нов голям строеж – керамичният завод. Правели го по италиански проект две бригади строители – едната с майстори все от Градище и бригадир Колю Тодоров, а другата – павликенска, с ръководител Слави Сомов. Техници им били Иван Драганов и Румен Гавраилов. Събрали се над 100 строители. Изградили завода за две години. После ги прехвърлили на строежа на джантовия завод. За там били отпуснати около 22 млн. лева – много пари за него време. Румен Гавраилов в началото започнал да се съмнява – как ще ги усвоим тези пари?! Но се справили – 150 души работили по мъжки и дигнали завода за около година и половина.

  От това време Колю Тодоров си спомня как открил една направо фатална грешка на проектанта в проекта на гаражите. Ако не била навременната му намеса, сигурно е щяло да стане тежка злополука, вероятно е щяло да има и жертви. „Добре че навреме си го видял!“ – радвал се проектантът и благодарил на наблюдателния строителен бригадир.

  После през годините имал още много възможности да докаже своя майсторлък и ръководителите му му „хващали все по-голямо и по-голямо доверие“. Построили теления завод в Сухиндол. А докато правят него, спретнали и Завода за стъклена вата в Полски Тръмбеш. Вдигнали и два жилищни блока в Павликени. Животът непрекъснато се променял, идвали и нови технологии в строителството. Дошло време и на пакетоповдигащите плочи. „Дали ще се справим?” – попитал бригадира Никола Тодоров тогавашният главен инженер Христо Димитров, когато била поставена задача по новата технология да се построи голям жилищен блок в Павликени. „Ще се справим, кога сме се излагали досега?!” – бил категоричният отговор на бригадира. И построили първия по тази нова технология жилищен блок в Павликени, наречен след това от местните хора „китайската стена“. При този строеж се оказало, че като проблем може да възникне смъкването на кофража. Колю Тодоров не се преклонил и не отишъл на платената показна демонстрация как се прави това. Сам измислил как да го направят и методът му излязъл доста сполучлив. „Новостите винаги са ме привличали и съм ги приемал като предизвикателство за собствения си мозък – признава днес дългогодишният строителен бригадир. – С повече ум и разум всичко може да се измисли и направи добре, а за мен самия беше унижение да не мога да се справя с нещо. Сън не ме хващаше, докато не достигнех до правилното решение. Обичах предизвикателството“, обобщава дългогодишният майстор. 

Вече бил доста напреднал в занаята, когато дошъл ред да се строи киното в Павликени. Но – за пръв път в България, с вита бетонова конструкция. А проектантът бил роднина на самия Тодор Живков. Човек с голямо самочувствие, завършил архитектура във Франция. Малцина се осмелявали да му противоречат. Работата с него винаги била доста трудна. Самият Колю Тодоров започнал да се огъва: „Черква да беше – да я построя, ама такова кино не съм правил никога, не зная…“Строителен техник на обекта трябвало да бъде Петко Патриков, голям специалист в занаята. Той се наел, но само при едно условие – ако започне строежа с бригадата на Никола Тодоров. И се справили. И тук открили грешка на проектанта, но Колю Тодоров не преклонил глава да го търси и да го пита как да решат проблема. Мозъкът му сечал и сега намерил добро решение. После самият проектант признал, че и той би решил проблема по същия начин както на място са го решили павликенските строители. И още нещо им признал – строежът е сложен, мислех, че всеки ден ще ми звъните да ме питате кое как да правите, а вие един път не се обадихте.“ Накрая дори и той, големият теоретик, владеещ сложните изчисления по проектите, успял да научи нещо полезно от богатата практика на местните строители. Бай Колю успял да го сложи в малкия си джоб с вещината, с която очертал на ръка и бързо красивата крива на фасадата на сградата. „Пък аз щях два дни да правя изчисления” – признал си проектантът.

  „Винаги съм работил, не съм се спирал и не можех да стоя без работа” – признава днес Колю Тодоров. Почивка знаел само три дни в годината – на Левченския панаир и на сборовете на Градище и Бутово. Гордее се, че като минава из града, навсякъде вижда построеното от него и колегите му строители: „Ще остане за десетилетия напред“, радва се той. Но има и друга радост – двете му дъщери са завършили строителен техникум, а едната е станала строителен инженер. И един от внуците му също днес тръгва по пътя на строителя. „ Също като мен е находчив” – радва се бай Колю за внука си Николай. И дава рецепта: “Истинският строител трябва да е честен, надежден и уважителен. За мен лоши хора нямаше, към всеки намирах добра дума и подход. И най-важното – да се работи не само с ръце, а и с ум! Тогава се постигат най-добрите резултати!“

 

Прочетена 842 пъти

Оставете коментар

Моля убедете се, че всички задължътелни полета (маркирани със звезда) са попълнени. Не е разрешен HTML код.